Етикет. Лепваш го и всички знаят какво има вътре. От какво е направено и какво струва. Поне така си мислим. Че знаем. А всъщност най-често сме се споразумяли. Ти ми казваш, аз ти вярвам. Поздравяваш ме – значи ми желаеш доброто. Откъде накъде ще ми желаеш доброто? В това няма никаква логика. С цялото си поведение ми даваш ясно да разбера, че аз и ти не сме ние.

Единственото, което ми желаеш, е да не те изненадам. Да не ти осуетя старателно подготвените дългосрочни планове. Да не ти направя нещо лошо.

Знам го със сигурност. Ако цветът на кожата ми бледнееше, въобще нямаше да си правиш труда да любезничиш. Отдалеч се вижда: с твоите хора си жесток, защото си наясно, че няма да прекрачат границата. Ще подвият опашка и ще потърсят специализирана помощ. Обаче не знаеш от мен какво да очакваш.

Пробутваш ми изпразнени от съдържание реплики, за да се предпазиш. Вярваш, че там е спасението ти.

Това е твоята любезност. Това е твоят етикет. Това е твоето вълшебно наметало. Очаквай да те стопли в дългите самотни зимни вечери.

И не – не ти желая лека нощ, защото няма да се сетя повече за теб.

(негласни размисли под носа на един нищо неподозиращ местен хуманоид)

Случва ми се да сънувам България. Отиваме на море с приятели, после внезапно катерим някакви чукари, мъкнейки каси с бира през дебели преспи, но все се смеем. Движим се в дружинка и си бърборим сладко. За какво ли не. Понякога не мога да се събудя – толкова ми е хубаво да продължавам съня колкото може по-дълго.

Там винаги е топло и слънчево. Уютно и безгрижно. Чисто и истинско като детско приятелство. Там няма злободневие, няма сърдене и бързане. Там се чува припукването на съчките в огъня, а гласовете са благи и докосват сърцето. Там няма място за задни мисли, защото цари насладата от споделения миг. Възторг. Кеф. Нерафинирана радост от дъното на душата.

Знаете как някои по-ярки сънища са способни да определят настроението ни през целия ден – да го развалят или оправят в зависимост от съдържанието си. Сън като този може да ми държи влага и по-дълго. Всъщност колкото повече, толкова по-добре. Защото и другите ще намажат.

Допреди няколко месеца всичко тук беше като лятно приключение. Ако изключим температурите. И някои хора. Или повечето, да си го кажем направо.

Това заключение промени всичко. Въпреки че в известен смисъл добрите страни на ближния надделяват.

Ще се изненадате колко много хора не говорят така, сякаш имат насреща си коне. Децата, например. Те са си чисто и просто симпатични, когато приказват. Което е за предпочитане, отколкото да се стрелкат като раздразнени стършели наоколо и да дърпат майките си за крачолите.

На повечето места по света това досадно, невротично, настойчиво подръпване се осъществява за ръкава, но тук малките нямат шанс: зрелите жители са забележимо по-височки. Дори им се налага приклякат, ако им се наложи мануален контакт с детето. Собственото.

По някое време това силово упражнение омръзва на родителите. Тогава успяват някакси да надхитрят току-що проходилото си хлапе да се метне на колелото модел “дали ще ми падне памперса, ако махам наистина силно с крачета и през две секунди се обръщам да гледам назад” (което, разбира се, е една цяла дума на техния език). От там нататък, да се оправя само.

“Да те водя до градината ли?” — обяснява любяща майка на 3-годишното си отроче, което щъка из супермаркета, подбирайки менюто за вечеря. — “Че то ако я караме така, утре ще искаш и на почивка да те водим с баща ти, да идваме на дипломирането ти, на сватбата ти, да те приемаме на гости за Коледа всяка година и да бъдем единствените ти посетители в клиниката за рехабилитация или в затвора. Или пък, недай боже, станеш президент на Републиката някой ден, най-вероятно ще очакваш от нас да гласуваме за теб, макар че съжителстваш с жена, преди да си се развел със законната си съпруга? О, в никакъв случай няма да се хванем на този номер! Това си е твоят живот. Научихме те да пресичаш улицата, да бъдеш язвителен в рамките на добрия тон и да пиеш бира при минусови температури — какво повече ти дължим?”

Много точни хора. Откровени, директни, конкретни. И жизнени. Тичат по цял ден по улици, паркове и мостове. Кипят от енергия и все не успяват да я изразходват. А тичат ли, тичат. Или въртят педалите (в олимпийския смисъл), докато капнат от умора. Едва смогват да наваксат с течностите. Понякога виждаш как влиза в кръчмата човек, задъхан и почервенял, борещ се за живота си, на ръба на обезводняването — със сетни сили се добира до бара, понякога на четири лапи или колкото там му служат още… всички се притичват на помощ, поръчват, наливат, черпят, молят се на висок глас за здравето на горкия човек, дето ей-така щеше да си отиде пред очите им, заради единия му спорт.

Като цяло, задружни са те. Услужливи. Чакаш на светофара да светне зелено. Натиснал си вече бутона и над червената светлина на отсрещния тротоар се изписва с бели буквички “изчакайте”. Когато до теб застане друг човек, той забелязва, че не си натиснал този бутон правилно. Не знам как точно усещат това, но явно си ги бива. Натискат и те — старателно и показно, за видиш как става. После се усмихват. Доволни са, че тяхното натискане ще подейства. Чакаме. Понякога се присъединява и трети човек, който показва на нас двамата как е още по-правилно да се натисне светофарното копче. Следващия трябва направо да го аплодираме. Професорът по трафопресура, академик фон Ампел. Минимум.

Винаги им се иска да те научат на нещо. Срещат се и някои по-прогресивни учители, които просто профучават покрай събралата се — вече солидна — тълпа с колелата си. Истински водачи. Те променят представите на хората. Сякаш по сигнал, всички забравят за светлините, чакането и бутоните.

Започва революция.

На неговата уличка имаше не повече от десет къщи, разположени по двете страни на тротоара. Съседната пряка беше по-оживена заради тълпящите се в пекарната и супермаркета жители на квартала, притиснат между гарата и летището. Неслучайно го беше избрал. Действаше му успокояващо да знае, че във всеки един момент може да си тръгне.
Чужденецът се дивеше на мерака, с който съседите му поддържаха скътаните между сградите цветни градинки, пропускащи безкрайни възможности да отглеждат полезни растения като зеленчуци. Искаше му се понякога да отвори дума за това пред госпожата от кооперацията вдясно, но се разубеждаваше сам с аргумента, че и без това няма да се задържи дълго тук.
Беше му по-трудно, отколкото очакваше. Животът в чужда страна не струваше жертвите, на които се подложи, за да замине. Завинаги. Любовта го остави наранен и предпазлив, помагайки му за пореден път да се чувства силен, когато е сам. Тръгна с един куфар багаж някъде през ноември.
В непознатия, но примамващ го свят той откри, че не всички му желаят доброто. Често споделяше това в разговори с брат си.
– Не знам какво съм си представял. Как да ти кажа, не мога да вирея тук. – Той дръпваше дълбоко от тревата и задържаше дъха си. – Те са по-зли от мен самия. А аз съм си гад, знаеш ме. На мен не ми минават разни игрички. Мачкам наред.
Брат му слушаше мълчаливо и потриваше белега на лявата си длан, който свързваше двамата с една жена.
– Чудя се как попаднах в тази страна. Какво търся тук… Защо ли ми трябваше да тръгвам въобще.
– Е… – плахо възрази брат му и също си запали цигара.
– Не, честно. На две стотинки ме правят. Аз дето на никого евала не съм правил, сега съм една плюнка… не знам докъде ще стигна по тоя начин, честно ти казвам.
– Преувеличаваш.
– Не преувеличавам! Хората тук са адски лоши. От малки са си такива. Просто лоши, не знам как да ти обясня. Кофти един към друг, враждебни. Знаеш ли, тука някой да умира на улицата, не смеят да го доближат.
– Как така?
– Ами могат да те осъдят, че си дал грешна първа помощ или нещо такова. Или че си повикал излишно „бърза помощ”.
– Мани!
– Казвам ти, даже роднини не могат да се дишат. За колегите да не говорим. Пълни гадове. Само злоба и говорене зад гърба.
– Сигурно се чувстваш самотен. Искаш ли да ти дойда на гости за няколко дни? – предложи брат му.
– Не знам… много съм зает. Иначе заповядай, но ще трябва да се забавляваш сам през повечето вре… – внезапно прекъсна думата си той и се ослуша. – Чакай малко, някой май вика за помощ. Ще ти звънна после, чао.
Беше привечер. Наметна си якето и хукна към площадката на етажа. Чуваше съвсем ясно гласа на съседката си – досадно, очилато и преждевременно остаряло същество – да крещи истерично някой да й помогне. Трудно беше да се разбере дали е пияна, просто се лиготи или действително в беда. „Майната му”, рече си той и рязко натисна дръжката.
– Ох, добре че сте тук! – Изглеждаше наистина разтревожена. През открехнатата врата на апартамента й се виждаше човек, легнал на пода в безпомощно състояние. – Моят приятел, той се задушава, сега не знам дали още диша или…
– Как се казва? – попита я той и се надвеси над бледия младеж, търсейки пулса му. Хвърли якето си върху близкия стол.
– Казва се Томас. Защо? Между другото, аз съм Марина. Обадих се вече в бърза помощ, – изпревари тя въпроса му.
– Томас, Томас! – опита се да го свести чужденецът. – Аз съм съседът. Всичко е наред. Трябва просто да дишаш. – Обърна се към Марина и попита какво се е случило.
От накъсания й разказ стигна до извода, че момчето евентуално е нагълтало парченце стъкло от бирена бутилка. Били навън и си купили от киоска по една, но нямали отварачка.
– Пробвахме със запалка, но явно се е отчупило от гърлото – изхриптя Томас. Цветът започна да се връща върху лицето му.
– Цялата бутилка ли изпи? – продължаваше разпитът.
– Не, не… само няколко глътки. Щом видях, че… счупеното гърло и спрях. – Томас вече приличаше на здраво и право момче на около двайсет и пет. Дишането му се успокои и той легна по гръб. Внезапно потрепера от студ. Вратата беше точно до главата му.
Чужденецът я затвори и обходи с поглед стаята.
– Дайте моля някаква завивка, защото ще настине така върху пода.
Съседката му подаде одеяло и се отдръпна. „Ох, сега трябва и да го завивам,” въздъхна той примирено.
– Най-вероятно парченцето стъкло е паднало на дъното. Щом не си изпил цялата бутилка, няма как да си го глътнал. – обясняваше чужденецът със спокоен и уверен тон, докато увиваше краката на Томас. Марина наблюдаваше отстрани.
– Мислите ли? – оживи се още повече момчето.
– Да, така мисля. Може би си внушаваш и затова си получил задух. Напълно възможно е човек да си причини това.
– Но аз усещах как ме боде…
– Момчето ми, случвало ми се е да гълтам стъкло. Наистина. От устата ми излизаше кръв. При теб не виждам такова нещо, за щастие. Преди колко време пихте бирата?
– Повече от три часа, – отговориха двамата в хор.
– Ако имаше разкъсвания на вътрешни органи, досега щяхме да го разберем. Все пак мисля, че трябва да отидеш на вътрешен преглед. За да сте спокойни.
– Ще отида да посрещна хората от линейката, – прекъсна ги Марина след второто изввъняване на домофона.
До пристигането на парамедиците двамата мъже вече говореха за екшъна, който чужденецът гледал малко преди да чуе виковете на Марина. Томас дори се пошегува:
– Не сте подозирал, че екшънът е всъщност при съседката Ви!
Екипът се смути от сцената, която явно не очакваше да завари.
– Яденето е почти готово, – усмихна се от вратата чужденецът. – Чакам ви след прегледа. Бирата ще я пием само от чаши, макар че и отварачка имам. – После го чуха да добавя от коридора: – Стискам палци всичко да е наред.
Затвори зад себе си вратата и залепи гръб за нея. Адреналинът изпълваше вените му. Почувства, че това е най-важният ден в живота му.
Реши да се обади още утре на брат си, за да го покани заедно с жена му през пролетта. Изключи фурната и си наля портвайн. Подреди масата за трима. Пусна тиха музика, запали няколко ароматни свещи в дневната и зачака първите си гости.

Летният ден се събужда с усмивка, тихо край теб пропълзял, и преди на очите вода да си плиснеш, шепи от радост за теб е събрал. Летният ден намирисва на плажа, някъде там (непременно на юг!), с горещия, ситничък пясък и стъпките влажни, чертаещи път — на вълните напук. Летният ден е с очи на приятел: драго ти става да гледаш във тях. Той не капризничи и не чака заплата — летният ден върши всичко с размах. Летният ден е страхотен разбойник — няма задръжки, не търси вина. Скуката трудно понася и мрази програмите стройни. Той съществува единствено тук и сега. Летният ден е прахосник от класа. Плува блажено във приказен сън. Доста по-дълъг от двайсет и четири часа, отлично се чувства, изведен навън. Летният ден е ваканция, дълга колкото първата нежна любов. Спомен за близост, изгубил се бързо в поредния ден (различен — едва ли, но нов). Летният ден е за всеки награда. На сянка кога съм, повтарям си често това. Време е точка да сложа на тази балада, че лятото вече пристигна и в нашия град.

Да си имаш работа с клиентела от многознайковци е привилегия, често граничеща с проклятие. Някои от хората, отбили се да купят най-вкусния шоколад или най-ароматното кафе на света, преминават като сноп светлина през вратата и изпълват с още повече настроение и без това пъстрото пространство. Те отиват някъде, но не личи да бързат. Имат търпение, любознателни са, бърборят доста и поздравяват както на влизане, така и на излизане. Понякога не купуват нищо, защото имат конкретни предпочитания – а всеки открехнат отлично разбира, че поддържането на асортимента не е от силните страни на един Феъртрейд бизнес – и  само се информират кога да наминат пак за по-голям пазарен успех.

Други имат кристално ясен план за действие при посещението си. Провокират екипа с въпроси, на които е трудно да се отговори правилно, без да прозвучи една мънкащо-извинителна нотка в гласа. Интересното е какво търси тук човек, който нямал бил “чак толкова голямо доверие”, че да вярва в справедливите отчисления за дребните производители на кафе от Третия свят. Прекият повод е неотдавнашното увеличение на цените – апропо, в световен мащаб. При това дава над 8 евра за половин килограм на зърна. Или пък вежливата разтревожена жена, тръгнала си с 5 шоколада въпреки огромните подозрения за експлоатация на детски труд и въпроса “Къде е истината?”. Въпрос, който всъщност и аз споделям, но това не ме отказва, отчайва или прави скептик. Струва ми се сбъркано да пренасям върху всички марки недоверието, възникнало поради скандални разкрития за определен производител.

Скептиците понякога ми приличат на една по-зряла и по-изтънчена разновидност на хейтъри. Не твърдя, че от тях няма полза – напротив, ултра-критичното дълбаене и ровене са път към усъвършенстване. Важни факти излизат наяве тъкмо благодарение на това, че те неуморно търсят нещо гнило във всичко.

Въпреки това, целта е скептикът-хейтър да не бъде оставен да има последната дума. Само че при езиково ниво В1+ битката не изглежда съвсем равностойна.

Вече трета седмица гледката към реката от нашия квартал е препречена от кулите, пързалките и фургоните на лунапарк, който сякаш няма намерение да си тръгва оттук. Крайбрежната алея е любимо място за спорт и отдих на местните жители и гости на града. Сега обаче тя е завладяна от простички и евтини забавления, които ще донесат печалба на борещия се за по-добър статут квартал. Тези прищевки изискват непоносимо дълго време за подготовка и оттегляне, както и досадно голяма площ за реализацията си. Човек излиза да почете книжка на припек, а в замяна го връхлита дандания до Бога и – нека си го кажем направо – обикновена селяния. Като че ли от нея не може да се избяга. Тя все си намира пролуки, през които да нахълта в пространството, наивно смятано от някои за неприкосновено.

Днес нищо не е неприкосновено. Мислите ми всъщност не са мои. Моите са заглушени от истеричните писъци на едно мнозинство, което иска да хрупа пуканки и да лапа захарен памук, да се мята като халтаво из въздуха, да стреля по керамични пръчки, да печели безсмислени награди – и да празнува като за последно всички тези безкрайни “поводи”. То иска да има неща около себе си, зад които да скрие глупаватото си изражение. Иска да купува и да пресмята, за да не му се налага да мисли, защото мисленето не било здравословно, полезно и прочие. Клишета, които е започнало да изповядва, още преди да е имало възможност да разграничи горчиво от отровно.

Кой е направил всички тези хора такива? Не животът, съдбата, несгодите и други абстракции – всичко ТОВА е заслуга на други хора. Те са измислили глупавата кабинка, в която сядаш с гаджета да се целувате на тъй романтичната лунна светлина. И докато се въртите в кръг, неизбежно придобивате усещането за цикличността на живота, преди да сте го започнали. Върхове и спадове, щастие и скръб, горе и долу. “Трябва да се радваме на мига!” О, я стига. Ако не му се радваме, по-лош ли ще стане? Няма да стане по-лош и всички отлично знаят това. По-важното е да го изживееш с всичките си сетива.

Но тук не става въпрос за това. Става въпрос за ужасното суеверие, в което всички сме възпитани. “Прекаленото хубаво не е на хубаво.” И който много се смеел, щял после да плаче. Глупости на търкалета! (Който се смее, изкарва наяве истинската природа на човека насреща и толкова.)

Защо при целия контрол над Земята, който сме установили, продължаваме да си оставяме отворена вратичката за евентуален неуспех, провал, падение? Защо са ни всичките тези застраховки, щом не ни освобождват от чувството за несигурност? Пределно ясно е защо. Защото сме потънали в блато от ненужности. Правим ненужни неща, трупаме ненужни неща, мислим ненужни неща. На това отгоре ги тъпчем и през устата си.

Знаем, че го правим. Разбираме донякъде, че не би трябвало да е така. И въпреки всичко си караме по стария начин.

Единственото, което се изисква от нас, е да питаме себе си: наистина ли имам нужда от това? И да си отговорим честно. Проклетият му честен отговор – ето къде е уловката. Способни ли сме да го открием вътре в себе си, или за пореден път ще изровим всички аргументи “за”, които някога са били заучени, придобити, наследени или изкопирани? Или пък най-накрая ще разкъсаме булото на заблудите, ще надникнем надълбоко и ще започнем да ВИЖДАМЕ? Там, където сърце и разум диктуват едно и също. Където реката бърза да стигне до морето, птичките се хранят, за да оцелеят, а зеленото ухае само на хубаво и свежо.

Където хората се разхождат по брега и се наслаждават на гледката: естествена, чиста, пречистваща. Неприкосновена, може би.