Лунапарк или нищо подобно

Posted: May 3, 2011 in български, чуденки

Вече трета седмица гледката към реката от нашия квартал е препречена от кулите, пързалките и фургоните на лунапарк, който сякаш няма намерение да си тръгва оттук. Крайбрежната алея е любимо място за спорт и отдих на местните жители и гости на града. Сега обаче тя е завладяна от простички и евтини забавления, които ще донесат печалба на борещия се за по-добър статут квартал. Тези прищевки изискват непоносимо дълго време за подготовка и оттегляне, както и досадно голяма площ за реализацията си. Човек излиза да почете книжка на припек, а в замяна го връхлита дандания до Бога и – нека си го кажем направо – обикновена селяния. Като че ли от нея не може да се избяга. Тя все си намира пролуки, през които да нахълта в пространството, наивно смятано от някои за неприкосновено.

Днес нищо не е неприкосновено. Мислите ми всъщност не са мои. Моите са заглушени от истеричните писъци на едно мнозинство, което иска да хрупа пуканки и да лапа захарен памук, да се мята като халтаво из въздуха, да стреля по керамични пръчки, да печели безсмислени награди – и да празнува като за последно всички тези безкрайни “поводи”. То иска да има неща около себе си, зад които да скрие глупаватото си изражение. Иска да купува и да пресмята, за да не му се налага да мисли, защото мисленето не било здравословно, полезно и прочие. Клишета, които е започнало да изповядва, още преди да е имало възможност да разграничи горчиво от отровно.

Кой е направил всички тези хора такива? Не животът, съдбата, несгодите и други абстракции – всичко ТОВА е заслуга на други хора. Те са измислили глупавата кабинка, в която сядаш с гаджета да се целувате на тъй романтичната лунна светлина. И докато се въртите в кръг, неизбежно придобивате усещането за цикличността на живота, преди да сте го започнали. Върхове и спадове, щастие и скръб, горе и долу. “Трябва да се радваме на мига!” О, я стига. Ако не му се радваме, по-лош ли ще стане? Няма да стане по-лош и всички отлично знаят това. По-важното е да го изживееш с всичките си сетива.

Но тук не става въпрос за това. Става въпрос за ужасното суеверие, в което всички сме възпитани. “Прекаленото хубаво не е на хубаво.” И който много се смеел, щял после да плаче. Глупости на търкалета! (Който се смее, изкарва наяве истинската природа на човека насреща и толкова.)

Защо при целия контрол над Земята, който сме установили, продължаваме да си оставяме отворена вратичката за евентуален неуспех, провал, падение? Защо са ни всичките тези застраховки, щом не ни освобождват от чувството за несигурност? Пределно ясно е защо. Защото сме потънали в блато от ненужности. Правим ненужни неща, трупаме ненужни неща, мислим ненужни неща. На това отгоре ги тъпчем и през устата си.

Знаем, че го правим. Разбираме донякъде, че не би трябвало да е така. И въпреки всичко си караме по стария начин.

Единственото, което се изисква от нас, е да питаме себе си: наистина ли имам нужда от това? И да си отговорим честно. Проклетият му честен отговор – ето къде е уловката. Способни ли сме да го открием вътре в себе си, или за пореден път ще изровим всички аргументи “за”, които някога са били заучени, придобити, наследени или изкопирани? Или пък най-накрая ще разкъсаме булото на заблудите, ще надникнем надълбоко и ще започнем да ВИЖДАМЕ? Там, където сърце и разум диктуват едно и също. Където реката бърза да стигне до морето, птичките се хранят, за да оцелеят, а зеленото ухае само на хубаво и свежо.

Където хората се разхождат по брега и се наслаждават на гледката: естествена, чиста, пречистваща. Неприкосновена, може би.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s