Чужденецът

Posted: October 29, 2011 in български, разказ

На неговата уличка имаше не повече от десет къщи, разположени по двете страни на тротоара. Съседната пряка беше по-оживена заради тълпящите се в пекарната и супермаркета жители на квартала, притиснат между гарата и летището. Неслучайно го беше избрал. Действаше му успокояващо да знае, че във всеки един момент може да си тръгне.
Чужденецът се дивеше на мерака, с който съседите му поддържаха скътаните между сградите цветни градинки, пропускащи безкрайни възможности да отглеждат полезни растения като зеленчуци. Искаше му се понякога да отвори дума за това пред госпожата от кооперацията вдясно, но се разубеждаваше сам с аргумента, че и без това няма да се задържи дълго тук.
Беше му по-трудно, отколкото очакваше. Животът в чужда страна не струваше жертвите, на които се подложи, за да замине. Завинаги. Любовта го остави наранен и предпазлив, помагайки му за пореден път да се чувства силен, когато е сам. Тръгна с един куфар багаж някъде през ноември.
В непознатия, но примамващ го свят той откри, че не всички му желаят доброто. Често споделяше това в разговори с брат си.
– Не знам какво съм си представял. Как да ти кажа, не мога да вирея тук. – Той дръпваше дълбоко от тревата и задържаше дъха си. – Те са по-зли от мен самия. А аз съм си гад, знаеш ме. На мен не ми минават разни игрички. Мачкам наред.
Брат му слушаше мълчаливо и потриваше белега на лявата си длан, който свързваше двамата с една жена.
– Чудя се как попаднах в тази страна. Какво търся тук… Защо ли ми трябваше да тръгвам въобще.
– Е… – плахо възрази брат му и също си запали цигара.
– Не, честно. На две стотинки ме правят. Аз дето на никого евала не съм правил, сега съм една плюнка… не знам докъде ще стигна по тоя начин, честно ти казвам.
– Преувеличаваш.
– Не преувеличавам! Хората тук са адски лоши. От малки са си такива. Просто лоши, не знам как да ти обясня. Кофти един към друг, враждебни. Знаеш ли, тука някой да умира на улицата, не смеят да го доближат.
– Как така?
– Ами могат да те осъдят, че си дал грешна първа помощ или нещо такова. Или че си повикал излишно „бърза помощ”.
– Мани!
– Казвам ти, даже роднини не могат да се дишат. За колегите да не говорим. Пълни гадове. Само злоба и говорене зад гърба.
– Сигурно се чувстваш самотен. Искаш ли да ти дойда на гости за няколко дни? – предложи брат му.
– Не знам… много съм зает. Иначе заповядай, но ще трябва да се забавляваш сам през повечето вре… – внезапно прекъсна думата си той и се ослуша. – Чакай малко, някой май вика за помощ. Ще ти звънна после, чао.
Беше привечер. Наметна си якето и хукна към площадката на етажа. Чуваше съвсем ясно гласа на съседката си – досадно, очилато и преждевременно остаряло същество – да крещи истерично някой да й помогне. Трудно беше да се разбере дали е пияна, просто се лиготи или действително в беда. „Майната му”, рече си той и рязко натисна дръжката.
– Ох, добре че сте тук! – Изглеждаше наистина разтревожена. През открехнатата врата на апартамента й се виждаше човек, легнал на пода в безпомощно състояние. – Моят приятел, той се задушава, сега не знам дали още диша или…
– Как се казва? – попита я той и се надвеси над бледия младеж, търсейки пулса му. Хвърли якето си върху близкия стол.
– Казва се Томас. Защо? Между другото, аз съм Марина. Обадих се вече в бърза помощ, – изпревари тя въпроса му.
– Томас, Томас! – опита се да го свести чужденецът. – Аз съм съседът. Всичко е наред. Трябва просто да дишаш. – Обърна се към Марина и попита какво се е случило.
От накъсания й разказ стигна до извода, че момчето евентуално е нагълтало парченце стъкло от бирена бутилка. Били навън и си купили от киоска по една, но нямали отварачка.
– Пробвахме със запалка, но явно се е отчупило от гърлото – изхриптя Томас. Цветът започна да се връща върху лицето му.
– Цялата бутилка ли изпи? – продължаваше разпитът.
– Не, не… само няколко глътки. Щом видях, че… счупеното гърло и спрях. – Томас вече приличаше на здраво и право момче на около двайсет и пет. Дишането му се успокои и той легна по гръб. Внезапно потрепера от студ. Вратата беше точно до главата му.
Чужденецът я затвори и обходи с поглед стаята.
– Дайте моля някаква завивка, защото ще настине така върху пода.
Съседката му подаде одеяло и се отдръпна. „Ох, сега трябва и да го завивам,” въздъхна той примирено.
– Най-вероятно парченцето стъкло е паднало на дъното. Щом не си изпил цялата бутилка, няма как да си го глътнал. – обясняваше чужденецът със спокоен и уверен тон, докато увиваше краката на Томас. Марина наблюдаваше отстрани.
– Мислите ли? – оживи се още повече момчето.
– Да, така мисля. Може би си внушаваш и затова си получил задух. Напълно възможно е човек да си причини това.
– Но аз усещах как ме боде…
– Момчето ми, случвало ми се е да гълтам стъкло. Наистина. От устата ми излизаше кръв. При теб не виждам такова нещо, за щастие. Преди колко време пихте бирата?
– Повече от три часа, – отговориха двамата в хор.
– Ако имаше разкъсвания на вътрешни органи, досега щяхме да го разберем. Все пак мисля, че трябва да отидеш на вътрешен преглед. За да сте спокойни.
– Ще отида да посрещна хората от линейката, – прекъсна ги Марина след второто изввъняване на домофона.
До пристигането на парамедиците двамата мъже вече говореха за екшъна, който чужденецът гледал малко преди да чуе виковете на Марина. Томас дори се пошегува:
– Не сте подозирал, че екшънът е всъщност при съседката Ви!
Екипът се смути от сцената, която явно не очакваше да завари.
– Яденето е почти готово, – усмихна се от вратата чужденецът. – Чакам ви след прегледа. Бирата ще я пием само от чаши, макар че и отварачка имам. – После го чуха да добавя от коридора: – Стискам палци всичко да е наред.
Затвори зад себе си вратата и залепи гръб за нея. Адреналинът изпълваше вените му. Почувства, че това е най-важният ден в живота му.
Реши да се обади още утре на брат си, за да го покани заедно с жена му през пролетта. Изключи фурната и си наля портвайн. Подреди масата за трима. Пусна тиха музика, запали няколко ароматни свещи в дневната и зачака първите си гости.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s