Archive for the ‘преживелици’ Category

Случва ми се да сънувам България. Отиваме на море с приятели, после внезапно катерим някакви чукари, мъкнейки каси с бира през дебели преспи, но все се смеем. Движим се в дружинка и си бърборим сладко. За какво ли не. Понякога не мога да се събудя – толкова ми е хубаво да продължавам съня колкото може по-дълго.

Там винаги е топло и слънчево. Уютно и безгрижно. Чисто и истинско като детско приятелство. Там няма злободневие, няма сърдене и бързане. Там се чува припукването на съчките в огъня, а гласовете са благи и докосват сърцето. Там няма място за задни мисли, защото цари насладата от споделения миг. Възторг. Кеф. Нерафинирана радост от дъното на душата.

Знаете как някои по-ярки сънища са способни да определят настроението ни през целия ден – да го развалят или оправят в зависимост от съдържанието си. Сън като този може да ми държи влага и по-дълго. Всъщност колкото повече, толкова по-добре. Защото и другите ще намажат.

Възможностите винаги са там и обикновено са повече на брой. За добро или зло, понякога остават само две. Нула или единица. Едната е да, а другата – не. (Или обратното беше, за непрограмисти няма никакво значение.) Например, ако се чудиш как точно да се прибереш вкъщи по късна доба, можеш да избираш според кинтите в джоба, времето, разстоянието и настроението си. Разбира се, с повече въображение можеш да си улесниш живота и да ги сведеш до две: да решиш дали въобще да се прибереш.

Когато човекът до мен ме помоли през сълзи да цензурирам собственото си съдържание в собствения си блог, аз първоначално се впуснах в смели разсъждения как да надхитря системата. Исках по някакъв начин да продължа да пиша по съвест, като избягвам следващи дипломатически скандали.

Можех да си представя, че водя рубрика за забавните аспекти в семейния живот на една гей-двойка или просто да пречупвам всичко през призмата на социалните ангажименти (не че липсват, но могат и да досадят). Ежедневието ни изобилства от наблюдения върху проблемите на интеграцията в чуждо общество, както и върху културните особености на заобикалящите ни любопитни екземпляри… Сигурно всичко това ще може да ми послужи за прикритие… Кой знае какво ли още щеше да ми хрумне, ако бях продължила да нахвърлям идеи повече от 30 секунди – само и само да се уталожи малко напрежението, сварило ме абсолютно неподготвена и в момент, в който всичките ми сили бяха впрегнати в решаването на най-големия житейски проблем: пушенето. (Сега ми хрумва, че от това също би могло да излезе превъзходна рубрика!) От мен обаче се очакваше да реагирам незабавно. И адекватно. Все пак, когато съпругата иска нещо от теб, трябва да си насреща.

Поводът за тази молба беше съвсем основателен: неподозиран читател намираше в публикациите ми аргументи за клевети, натиск и провокации, злоупотребяваше с искреността на един редови блогър (не особено активен при това) и очевидно си вреше носа там, където очакваше да намери всичко друго, но не и цвете за мирисане.

Ароматните цветя също гният, естествено. При подходящи условия. Само че аз нямам намерение да позволя това да се случи.

За измислена игра – измислени правила. То не било толкова трудно. И аз ще си измисля едни, реших.

Изведнъж възможностите се сведоха до една. Никаква промяна на тактиката. Никакво хитруване, никакви заобикалки, никаква криворазбрана дипломация. Най-добрият вариант, при който никога да не съжалявам. Мога и да не се прибирам даже. Нека да е ясно:

Моят покрив е свободата.

Днес падна първият сняг. Сетих се, че отдавна не съм писала в блога. Беше горещо лято, когато пуснах последния си пост. По онова време още карах летния интензивен курс по немски, благодарение на който нещата някак започнаха да добиват по-приемлив вид. Животът тук заприлича на живот.

По-скоро заприлича на живота в училище, но и това никак не беше зле. Ставаш по часовник, правиш тоалет, яхваш колелото и се почва един ден, в който постоянно някой те запознава с някого. Това е този и този от еди-къде си. Задължителният допълнителен бит информация, който прикачваш към лицето и името. Но това не е краят. Този и този от еди-къде си е в страната от толкова и толкова време. Базата данни набъбва. И най-важното: тук е, защото. Неизбежно свързваш човека с причината сега да се намира в този град. Както и при мен, нерядко тази причина е едновременно най-заробващата и най-основателната от всички. Хора, зарязали живота си някъде, само и само да бъдат заедно с любимия си човек. Че кой друг би имал толкова свободно време и толкова ограничен финансов ресурс, за да се запише на интензивен езиков курс във възможно най-евтината и масова школа?

Само ние от Клуба на загубеняците. По изтъркания английски модел – the Losers’ Club. Инициацията е много лесна. Признаваш публично, че си тук заради своя човек и всички те посрещат с възторг. Защото са намерили още някой като себе си. Какво облекчение. После те канят на бира в някоя “кнайпе” и ти отиваш. Ти си уникален представител на страната и културата си. Каква чест. Никой друг на масата не говори твоя език, нито пък перфектен немски. Навлизаш все по-бързо и лесно в езика. Каква радост.

Ние сме много зависими един от друг. Чужденци, борещи се да съхранят светлината в себе си на едно място, където това е голямо предизвикателство. Чужди довчера хора, сближени днес от нуждата да си измислят нов живот тук, където се налага да започнеш всичко отначало. И после да го заживеят.

Нищо чудно, че толкова лесно намираме общ език. Заниманията ни в клас имат някакъв принос, но той не е водещият. Ние сме били свързани още далеч преди да се срещнем. Свързани сме още от мига, в който всеки е седял сам и е разсъждавал по въпроса дали има смелост да зареже всичко и да замине. От мига, в който всеки сам за себе си е взел това решение. Това е нашата обща лудост, нашата обща дързост. Общата ни вяра в любовта.

Интересно е как се случват приятните срещи в тази страна.

Напълно възможно е човек да изкара цял ден в обикаляне по служби, офиси и магазини с усещането, че е невидим. Нямам предвид автоматизацията на голяма част от услугите: макар билетите за транспорт почти стопроцентово да се издават от машини, все още ги има онези киоскове, откъдето се купуват кафе, цигари и вестници; има ги и пекарните, където усмихнати продавачки на пресни дъхави брьотхенчета поставят отлично начало на деня; не липсва и кварталното магазинче за цветя, плод-зеленчукът, айс-кафето, заведението за бърза закуска “имбис” — все места, където човешкият контакт има потенциал да се развие в добро познанство… вероятно навсякъде другаде по света, но не и тук.

От друга страна, не е изключено човек да спечели симпатии и така да завърже познанство по повод на елементарен жест като отстъпване на място в трамвая или задържане на вратата, когато някой тича, за да се качи. (Спокойно — вратите са с фотоклетки и имат бутончета, така че не се иска физическа сила, а единствено отзивчивост.)

Понякога след такъв жест хората се увличат в приятен разговор и са способни да си разкажат цялата житейска история, преди единият от тях да слезе. Освен това, тъй като тук домашните любимци се возят като пълноправни граждани (без билет при това!), те също нерядко стават повод за разговор между съвършено непознати пътници.

Най-разговорливи обаче си остават маргиналите. Те се разпознават лесно по бирата в ръка и смачкания вчерашен вестник, очевидно изровен от някоя кофа за боклук. По-младите от тях обикновено са ужасно мърляви пънкари, целите в пиърсинг. За никъде не бързат. Имат любими места в края на вагоните и ако някой седне там, те го приемат като свой. Могат да ти предложат всичко — от енфие до апокрифна литература. Обожават да говорят пред гарантираната между две спирки публика, която обикновено се подсмихва или подхвърля по нещо – но не за да ги накара да млъкнат, а за да гледа още повече сеир.

(Темата за аутсайдерите, израстнали в това общество и поддържани от него като такива, е изключително интересна, но и твърде обширна. По нея бих писала с удоволствие доста по-нататък, когато събера повече впечатления и факти. Сега да се върнем към изненадващите запознанства.)

Миналата седмица бях в стария квартал за някои последни формалности по изнасянето. На излизане от сградата ме заговори един човек на около 60 години с униформа и количка на Дойче пост. “Забелязах колко внимателно затворихте вратата — впечатлен съм!” След като разбра, че не съм тукашна, той добави на превъзходен английски: “Мястото, откъдето идвате, сигурно е много приятно и спокойно за живеене.” Бях силно изненадана от заключението, но не го опровергах. Разменихме любезности и всеки си продължи по пътя. Дни по-късно се озовах на същото място — явно по същото време на деня — и отдалече забелязах познатия жълт силует. Надали ще ме познае, помислих си аз. Така или иначе, исках да го поздравя. Още преди да се насоча към него, той вече ми махаше с ръка за поздрав. Този път при първа възможност споменах, че съм от България. Бил ме взел за американка, което ме накара още повече да изпъча гърди. “Найн, найн, булгааарин бин их, аус Булгааариен.” Удължавам “а”-тата и хубаво натъртвам на “р”-тата, за да подсиля ефекта. Побъбрихме си за това, колко е полезно човек да владее английски в наши дни, както и да поживее известно време в друга страна. Трудно се разделихме — дори когато се бях отдалечила, Пощальонът продължаваше да сипе комплименти за нивото на английския ми и да желае успех и приятен престой в Германия.

Честно казано, този разговор бе по-дълъг и по-съдържателен от всички разговори с учителя от школата по немски за период от 3 седмици. Поредното място, където близкият — дружески поне — контакт би трябвало да се случи, ама не се.

За разлика от това, в процеса на търсене на квартира се натъкнахме на поредната интересна практика. Харесваш си някоя обява в Интернет и заявяваш интерес. Канят те на оглед в определен ден и час. Отиваш и там заварваш предишните наематели, които ти показват жилището, отговарят на евентуални въпроси и накрая ти дават да попълниш формуляр с всевъможни въпроси (вкл. информация за местоработата и месечното възнаграждение, семейно положение, финансови задължения и т.н.). Отсяването на “добрите” кандидати се извършва от предишните наематели. В повечето случаи собственикът въобще не се вясва на този етап.

Благодарение на тази практика успяхме да завържем приятелски отношения с едно щуро девойче и неин приятел от квартала, също подобаващо щур за германец. Виждахме се няколко пъти, защото трябваше да обсъждаме прехвърлянето на услугите, а и откупихме голяма часто от мебелите й в квартирата. По нейно предложение ще пием бири, когато се стопли. Да се не надява човек…

По един или друг начин, тук всичко ме подсеща за приказката “Де го чукаш, де се пука”.

Седмица 1:

Уреждане на комуникациите и транспорта

Адресна регистрация

Ориентация в града

Екстри: Лентиране в парка

Седмица 2:

Разрешително за работа на №1

Подписване на трудовия договор за №1

Получаване на осигурителен номер за №1

Проучване на банки и здравни каси

Екстри: Първа вечеря на крак с пържени картофи по германски

Седмица 3:

Регистрация на №1 по Европейския закон за мобилността на работната сила

Откриване на банкова сметка за №1

Проучване на възможностите за уроци по немски

Индивидуални консултации за записване в езиков курс на подходящо ниво

Търсене на постоянна квартира

Екстри: Шварцвелдер киршторте (класически германски черешов сладкиш)

Седмица 4:

Сключване на договор за здравно осигуряване на №1

Уреждане на достъп до банковата сметка за №2

Получаване на информация за регистрирането на брачен съюз

Търсене на квартира

Екстри: Привикване към придвижването с велосипед

Седмица 5:

Подготвяне на документите за брачен съюз за №2

Консултация относно разрешително за работа на №2

Посещение на служител от Общината за доказване верността на адресната регистрация

Търсене на квартира

Екстри:

Първо посещение на нощен клуб

Първо посещение на кръчма

Неформални запознанства с германци

Разходки с велосипеди

Лентиране в парка

Седмица 6:

Записване за курс по немски

Заверка на пълномощно от Посолството в Бон

Подготвяне на документите за брачен съюз за №1

Търсене на квартира

Екстри: Домашно-приготвена грахова супа (класическа германска рецепта)

Седмица 7:

Започване на курс по немски

Подписване на договор за постоянна квартира

Проучване на магазините за велосипеди втора ръка

Екстри:

Контакти с хора от различни страни, живеещи в Кьолн

Първа вечеря на ресторант

Първи разходки покрай реката

Лентиране и дълга разходка в парка

Писане на домашни по немски

Нещата трябваше да се случат след 3 месеца, но.

Внезапно се оказа, че заминаваме след 3 седмици. Заедно. Време, за което и двете си подновихме или извадихме каквото имаше за подновяване или вадене от личните документи, видяхме се с повечето приятели на сладки приказки и български специалитети и — най-важното — благополучно си редуцирахме багажа до малко над 60 килограма общо.

Тук сме от едва 10 дни, а сякаш е изминала цяла вечност. Влязохме в ритъм. Не се губим по улиците. Свикнахме с езика, който звучи наоколо. И със студа ще свикнем – няма как. Храним се редовно и спим достатъчно. Следим световните новини по CNN.

Неголям апартамент в 3-етажна кооперация далеч от оживения център ни предлага уют, близък до домашния. Непривично ни е да живеем без тераса. В замяна пък на разположение за общо ползване са мазето (ако ви влече мъчителното простиране насред минимум 25-те велосипеда, нахвърляни там) и градината в задния двор (чието приложение ми изглежда под въпрос при този климат).

Три от гореспоменатите велосипеди принадлежат на нашата съквартирантка, придобила известност като Госпожата с пеньоара или Госпожата с виното. Тя е местна, говори приличен английски и след месец чуква 50. През май планира да ходи на рокерски събор с някакво бивше гадже. Няма собствен мотор, но има сериозна екипировка. Между другото, ходи с пеньоар само в по-тежките си дни, а вино пие предимно привечер и по хубави поводи.

Един такъв повод за нея беше информацията, че няма законови пречки двойка като нашата да сключи граждански брак в Германия.

Първото условие — да имаме адресна регистрация — отдавна е изпълнено. Причината: неистовият ми ужас от нарушения на правилата. В рамките на законния петдневен срок вече се бяхме сдобили със заветните удостоверения от Районното кметство и приключили със стомашния дискомфорт.

Скоро ни предстои консултация със специалист от Общината, отговарящ за браковете и така наречените “регистрирани партньорства”. Надяваме се тя да изясни къде е уловката, защото като едни истински българи ние отлично разбираме, че винаги има уловка.

В интерес на истината, точно тази нагласа е изключително лош съветник тук, където хората не казват много, защото стоят зад думите си.

Като се замисли човек, проявата на съмнение в другия е обидна навсякъде по света. За жалост някои сякаш са свикнали да живеят с това. В тази страна, обаче, трябва да се внимава повече. Човекът е мислещо и можещо същество, което според социалните норми попада в графата “знае какво прави”.

Това води до някои интересни последствия.

Например, тук няма нищо необичайно клиент да влезе в закрито заведение заедно с кучето си (не съм попадала на други домашни любимци засега!). Това е не само общоприето, но персоналът дори поднася купичка с вода на любимеца, докато неговите стопани ръфат наденички и пият бира.

В същото време, пушачите биват позорно гонени да упражняват гадния си навик навън. За тях пък има специално поставени газови печки.