Archive for the ‘чуденки’ Category

Вече трета седмица гледката към реката от нашия квартал е препречена от кулите, пързалките и фургоните на лунапарк, който сякаш няма намерение да си тръгва оттук. Крайбрежната алея е любимо място за спорт и отдих на местните жители и гости на града. Сега обаче тя е завладяна от простички и евтини забавления, които ще донесат печалба на борещия се за по-добър статут квартал. Тези прищевки изискват непоносимо дълго време за подготовка и оттегляне, както и досадно голяма площ за реализацията си. Човек излиза да почете книжка на припек, а в замяна го връхлита дандания до Бога и – нека си го кажем направо – обикновена селяния. Като че ли от нея не може да се избяга. Тя все си намира пролуки, през които да нахълта в пространството, наивно смятано от някои за неприкосновено.

Днес нищо не е неприкосновено. Мислите ми всъщност не са мои. Моите са заглушени от истеричните писъци на едно мнозинство, което иска да хрупа пуканки и да лапа захарен памук, да се мята като халтаво из въздуха, да стреля по керамични пръчки, да печели безсмислени награди – и да празнува като за последно всички тези безкрайни “поводи”. То иска да има неща около себе си, зад които да скрие глупаватото си изражение. Иска да купува и да пресмята, за да не му се налага да мисли, защото мисленето не било здравословно, полезно и прочие. Клишета, които е започнало да изповядва, още преди да е имало възможност да разграничи горчиво от отровно.

Кой е направил всички тези хора такива? Не животът, съдбата, несгодите и други абстракции – всичко ТОВА е заслуга на други хора. Те са измислили глупавата кабинка, в която сядаш с гаджета да се целувате на тъй романтичната лунна светлина. И докато се въртите в кръг, неизбежно придобивате усещането за цикличността на живота, преди да сте го започнали. Върхове и спадове, щастие и скръб, горе и долу. “Трябва да се радваме на мига!” О, я стига. Ако не му се радваме, по-лош ли ще стане? Няма да стане по-лош и всички отлично знаят това. По-важното е да го изживееш с всичките си сетива.

Но тук не става въпрос за това. Става въпрос за ужасното суеверие, в което всички сме възпитани. “Прекаленото хубаво не е на хубаво.” И който много се смеел, щял после да плаче. Глупости на търкалета! (Който се смее, изкарва наяве истинската природа на човека насреща и толкова.)

Защо при целия контрол над Земята, който сме установили, продължаваме да си оставяме отворена вратичката за евентуален неуспех, провал, падение? Защо са ни всичките тези застраховки, щом не ни освобождват от чувството за несигурност? Пределно ясно е защо. Защото сме потънали в блато от ненужности. Правим ненужни неща, трупаме ненужни неща, мислим ненужни неща. На това отгоре ги тъпчем и през устата си.

Знаем, че го правим. Разбираме донякъде, че не би трябвало да е така. И въпреки всичко си караме по стария начин.

Единственото, което се изисква от нас, е да питаме себе си: наистина ли имам нужда от това? И да си отговорим честно. Проклетият му честен отговор – ето къде е уловката. Способни ли сме да го открием вътре в себе си, или за пореден път ще изровим всички аргументи “за”, които някога са били заучени, придобити, наследени или изкопирани? Или пък най-накрая ще разкъсаме булото на заблудите, ще надникнем надълбоко и ще започнем да ВИЖДАМЕ? Там, където сърце и разум диктуват едно и също. Където реката бърза да стигне до морето, птичките се хранят, за да оцелеят, а зеленото ухае само на хубаво и свежо.

Където хората се разхождат по брега и се наслаждават на гледката: естествена, чиста, пречистваща. Неприкосновена, може би.

— Необяснимото е навсякъде около нас (и обикновено произлиза от Северна Америка) —

Помисли си за всички онези неща, които имаш да свършиш. До края на седмицата. Утре. Днес. Или най-добре – вчера. Някои от тях са просто досадни задължения, благодарение на които твоят неповторим свят продължава да се върти. Други обаче ти доставят удоволствие. Ръцете те засърбяват само при мисълта за тях. Даваш мило и драго, за да разчистиш програмата си за деня и да им се отдадеш до забрава, досущ като третокласник с написани домашни в ранен следобед.

Представяш ли си го вече? Е, чуй новината. Колкото и да си организиран, продуктивен, кадърен, талантлив, мотивиран – няма как да стане. Не и докато над теб висне голямото “но”.

(Тук рекламата прекъсва за антиреклама)

Всъщност това е едно голямо “И”. За да бъдем съвършено точни, то обикновено не виси, ами пълзи или витае наоколо. Голямото “И”. Противно на всяка граматика, то не свързва едно с друго. То изисква повече, отколкото дава в замяна. То е капризно, вечно недоволно, ненаситно. Обаче без него не можем да преживеем и ден. Едно истинско фатално привличане… Напаст!

Да, за него говорим. За него, който знае всичко. Началото и краят на всяко търсене. Свръх-разумът, на когото поверихме всичките си тайни, всичките си приятелства, фото- и видео-хрониките на отегчението си, всичките си надежди, битки и стремежи.

(Вмъкнат репортаж по темата)

“Измислихме го с грижа един за друг, наблюдавахме го как расте, радвахме се на новостите, които усвояваше, с несекващ ентусиазъм му наливахме информация като в бездънна яма … и още на двайсет-годишна възраст той реши, че има пълна власт над живота ни!”

“Освобождение!” – крещят недоволни потребители. “Искаме си свободата да бездействаме необезпокоявани, да пишем плагиатстваните си дисертации и тъпата си булевардна литература, да блогваме като бразилско свлачище оскъдното си умствено съдържание, да пилеем скъпоценните си човекочасове навсякъде другаде, освен в Интернет!”

(Край на антирекламната пауза)

Всяка тревога тук е излишна. Вече имаме продукта “Фрийдъм”! Защо да хабите воля, когато свободата може да ви бъде наложена? Защо да решавате проблем, когато можете да избягате от него? Защо да изключвате Интернета, когато ние с радост ще ви го спрем само срещу 10 долара?

(Край на рекламата)

Защо да търсите вината в себе си? Освободете се от всякаква отговорност за действията си. Ние ще ви помогнем, като ви дадем тази свобода. Защото свободата вече има цена и тя е по джоба на всеки. Тя не струва повече от месечната ви такса за Интернет.