— Необяснимото е навсякъде около нас (и обикновено произлиза от Северна Америка) —

Помисли си за всички онези неща, които имаш да свършиш. До края на седмицата. Утре. Днес. Или най-добре – вчера. Някои от тях са просто досадни задължения, благодарение на които твоят неповторим свят продължава да се върти. Други обаче ти доставят удоволствие. Ръцете те засърбяват само при мисълта за тях. Даваш мило и драго, за да разчистиш програмата си за деня и да им се отдадеш до забрава, досущ като третокласник с написани домашни в ранен следобед.

Представяш ли си го вече? Е, чуй новината. Колкото и да си организиран, продуктивен, кадърен, талантлив, мотивиран – няма как да стане. Не и докато над теб висне голямото “но”.

(Тук рекламата прекъсва за антиреклама)

Всъщност това е едно голямо “И”. За да бъдем съвършено точни, то обикновено не виси, ами пълзи или витае наоколо. Голямото “И”. Противно на всяка граматика, то не свързва едно с друго. То изисква повече, отколкото дава в замяна. То е капризно, вечно недоволно, ненаситно. Обаче без него не можем да преживеем и ден. Едно истинско фатално привличане… Напаст!

Да, за него говорим. За него, който знае всичко. Началото и краят на всяко търсене. Свръх-разумът, на когото поверихме всичките си тайни, всичките си приятелства, фото- и видео-хрониките на отегчението си, всичките си надежди, битки и стремежи.

(Вмъкнат репортаж по темата)

“Измислихме го с грижа един за друг, наблюдавахме го как расте, радвахме се на новостите, които усвояваше, с несекващ ентусиазъм му наливахме информация като в бездънна яма … и още на двайсет-годишна възраст той реши, че има пълна власт над живота ни!”

“Освобождение!” – крещят недоволни потребители. “Искаме си свободата да бездействаме необезпокоявани, да пишем плагиатстваните си дисертации и тъпата си булевардна литература, да блогваме като бразилско свлачище оскъдното си умствено съдържание, да пилеем скъпоценните си човекочасове навсякъде другаде, освен в Интернет!”

(Край на антирекламната пауза)

Всяка тревога тук е излишна. Вече имаме продукта “Фрийдъм”! Защо да хабите воля, когато свободата може да ви бъде наложена? Защо да решавате проблем, когато можете да избягате от него? Защо да изключвате Интернета, когато ние с радост ще ви го спрем само срещу 10 долара?

(Край на рекламата)

Защо да търсите вината в себе си? Освободете се от всякаква отговорност за действията си. Ние ще ви помогнем, като ви дадем тази свобода. Защото свободата вече има цена и тя е по джоба на всеки. Тя не струва повече от месечната ви такса за Интернет.

Днес падна първият сняг. Сетих се, че отдавна не съм писала в блога. Беше горещо лято, когато пуснах последния си пост. По онова време още карах летния интензивен курс по немски, благодарение на който нещата някак започнаха да добиват по-приемлив вид. Животът тук заприлича на живот.

По-скоро заприлича на живота в училище, но и това никак не беше зле. Ставаш по часовник, правиш тоалет, яхваш колелото и се почва един ден, в който постоянно някой те запознава с някого. Това е този и този от еди-къде си. Задължителният допълнителен бит информация, който прикачваш към лицето и името. Но това не е краят. Този и този от еди-къде си е в страната от толкова и толкова време. Базата данни набъбва. И най-важното: тук е, защото. Неизбежно свързваш човека с причината сега да се намира в този град. Както и при мен, нерядко тази причина е едновременно най-заробващата и най-основателната от всички. Хора, зарязали живота си някъде, само и само да бъдат заедно с любимия си човек. Че кой друг би имал толкова свободно време и толкова ограничен финансов ресурс, за да се запише на интензивен езиков курс във възможно най-евтината и масова школа?

Само ние от Клуба на загубеняците. По изтъркания английски модел – the Losers’ Club. Инициацията е много лесна. Признаваш публично, че си тук заради своя човек и всички те посрещат с възторг. Защото са намерили още някой като себе си. Какво облекчение. После те канят на бира в някоя “кнайпе” и ти отиваш. Ти си уникален представител на страната и културата си. Каква чест. Никой друг на масата не говори твоя език, нито пък перфектен немски. Навлизаш все по-бързо и лесно в езика. Каква радост.

Ние сме много зависими един от друг. Чужденци, борещи се да съхранят светлината в себе си на едно място, където това е голямо предизвикателство. Чужди довчера хора, сближени днес от нуждата да си измислят нов живот тук, където се налага да започнеш всичко отначало. И после да го заживеят.

Нищо чудно, че толкова лесно намираме общ език. Заниманията ни в клас имат някакъв принос, но той не е водещият. Ние сме били свързани още далеч преди да се срещнем. Свързани сме още от мига, в който всеки е седял сам и е разсъждавал по въпроса дали има смелост да зареже всичко и да замине. От мига, в който всеки сам за себе си е взел това решение. Това е нашата обща лудост, нашата обща дързост. Общата ни вяра в любовта.

Вече можем да задраскаме още един въпрос от срамната история на цивилизацията:

“Има ли място за всеки под слънцето?”

Би трябвало всички да са научили отговора: Да, има.

Въпросът е само как да го направим по-удобно.

Така че хайде вече да се позабавляваме – по целия свят започна сезонът на шаренията!

Интересно е как се случват приятните срещи в тази страна.

Напълно възможно е човек да изкара цял ден в обикаляне по служби, офиси и магазини с усещането, че е невидим. Нямам предвид автоматизацията на голяма част от услугите: макар билетите за транспорт почти стопроцентово да се издават от машини, все още ги има онези киоскове, откъдето се купуват кафе, цигари и вестници; има ги и пекарните, където усмихнати продавачки на пресни дъхави брьотхенчета поставят отлично начало на деня; не липсва и кварталното магазинче за цветя, плод-зеленчукът, айс-кафето, заведението за бърза закуска “имбис” — все места, където човешкият контакт има потенциал да се развие в добро познанство… вероятно навсякъде другаде по света, но не и тук.

От друга страна, не е изключено човек да спечели симпатии и така да завърже познанство по повод на елементарен жест като отстъпване на място в трамвая или задържане на вратата, когато някой тича, за да се качи. (Спокойно — вратите са с фотоклетки и имат бутончета, така че не се иска физическа сила, а единствено отзивчивост.)

Понякога след такъв жест хората се увличат в приятен разговор и са способни да си разкажат цялата житейска история, преди единият от тях да слезе. Освен това, тъй като тук домашните любимци се возят като пълноправни граждани (без билет при това!), те също нерядко стават повод за разговор между съвършено непознати пътници.

Най-разговорливи обаче си остават маргиналите. Те се разпознават лесно по бирата в ръка и смачкания вчерашен вестник, очевидно изровен от някоя кофа за боклук. По-младите от тях обикновено са ужасно мърляви пънкари, целите в пиърсинг. За никъде не бързат. Имат любими места в края на вагоните и ако някой седне там, те го приемат като свой. Могат да ти предложат всичко — от енфие до апокрифна литература. Обожават да говорят пред гарантираната между две спирки публика, която обикновено се подсмихва или подхвърля по нещо – но не за да ги накара да млъкнат, а за да гледа още повече сеир.

(Темата за аутсайдерите, израстнали в това общество и поддържани от него като такива, е изключително интересна, но и твърде обширна. По нея бих писала с удоволствие доста по-нататък, когато събера повече впечатления и факти. Сега да се върнем към изненадващите запознанства.)

Миналата седмица бях в стария квартал за някои последни формалности по изнасянето. На излизане от сградата ме заговори един човек на около 60 години с униформа и количка на Дойче пост. “Забелязах колко внимателно затворихте вратата — впечатлен съм!” След като разбра, че не съм тукашна, той добави на превъзходен английски: “Мястото, откъдето идвате, сигурно е много приятно и спокойно за живеене.” Бях силно изненадана от заключението, но не го опровергах. Разменихме любезности и всеки си продължи по пътя. Дни по-късно се озовах на същото място — явно по същото време на деня — и отдалече забелязах познатия жълт силует. Надали ще ме познае, помислих си аз. Така или иначе, исках да го поздравя. Още преди да се насоча към него, той вече ми махаше с ръка за поздрав. Този път при първа възможност споменах, че съм от България. Бил ме взел за американка, което ме накара още повече да изпъча гърди. “Найн, найн, булгааарин бин их, аус Булгааариен.” Удължавам “а”-тата и хубаво натъртвам на “р”-тата, за да подсиля ефекта. Побъбрихме си за това, колко е полезно човек да владее английски в наши дни, както и да поживее известно време в друга страна. Трудно се разделихме — дори когато се бях отдалечила, Пощальонът продължаваше да сипе комплименти за нивото на английския ми и да желае успех и приятен престой в Германия.

Честно казано, този разговор бе по-дълъг и по-съдържателен от всички разговори с учителя от школата по немски за период от 3 седмици. Поредното място, където близкият — дружески поне — контакт би трябвало да се случи, ама не се.

За разлика от това, в процеса на търсене на квартира се натъкнахме на поредната интересна практика. Харесваш си някоя обява в Интернет и заявяваш интерес. Канят те на оглед в определен ден и час. Отиваш и там заварваш предишните наематели, които ти показват жилището, отговарят на евентуални въпроси и накрая ти дават да попълниш формуляр с всевъможни въпроси (вкл. информация за местоработата и месечното възнаграждение, семейно положение, финансови задължения и т.н.). Отсяването на “добрите” кандидати се извършва от предишните наематели. В повечето случаи собственикът въобще не се вясва на този етап.

Благодарение на тази практика успяхме да завържем приятелски отношения с едно щуро девойче и неин приятел от квартала, също подобаващо щур за германец. Виждахме се няколко пъти, защото трябваше да обсъждаме прехвърлянето на услугите, а и откупихме голяма часто от мебелите й в квартирата. По нейно предложение ще пием бири, когато се стопли. Да се не надява човек…

По един или друг начин, тук всичко ме подсеща за приказката “Де го чукаш, де се пука”.

Седмица 1:

Уреждане на комуникациите и транспорта

Адресна регистрация

Ориентация в града

Екстри: Лентиране в парка

Седмица 2:

Разрешително за работа на №1

Подписване на трудовия договор за №1

Получаване на осигурителен номер за №1

Проучване на банки и здравни каси

Екстри: Първа вечеря на крак с пържени картофи по германски

Седмица 3:

Регистрация на №1 по Европейския закон за мобилността на работната сила

Откриване на банкова сметка за №1

Проучване на възможностите за уроци по немски

Индивидуални консултации за записване в езиков курс на подходящо ниво

Търсене на постоянна квартира

Екстри: Шварцвелдер киршторте (класически германски черешов сладкиш)

Седмица 4:

Сключване на договор за здравно осигуряване на №1

Уреждане на достъп до банковата сметка за №2

Получаване на информация за регистрирането на брачен съюз

Търсене на квартира

Екстри: Привикване към придвижването с велосипед

Седмица 5:

Подготвяне на документите за брачен съюз за №2

Консултация относно разрешително за работа на №2

Посещение на служител от Общината за доказване верността на адресната регистрация

Търсене на квартира

Екстри:

Първо посещение на нощен клуб

Първо посещение на кръчма

Неформални запознанства с германци

Разходки с велосипеди

Лентиране в парка

Седмица 6:

Записване за курс по немски

Заверка на пълномощно от Посолството в Бон

Подготвяне на документите за брачен съюз за №1

Търсене на квартира

Екстри: Домашно-приготвена грахова супа (класическа германска рецепта)

Седмица 7:

Започване на курс по немски

Подписване на договор за постоянна квартира

Проучване на магазините за велосипеди втора ръка

Екстри:

Контакти с хора от различни страни, живеещи в Кьолн

Първа вечеря на ресторант

Първи разходки покрай реката

Лентиране и дълга разходка в парка

Писане на домашни по немски

Нещата трябваше да се случат след 3 месеца, но.

Внезапно се оказа, че заминаваме след 3 седмици. Заедно. Време, за което и двете си подновихме или извадихме каквото имаше за подновяване или вадене от личните документи, видяхме се с повечето приятели на сладки приказки и български специалитети и — най-важното — благополучно си редуцирахме багажа до малко над 60 килограма общо.

Тук сме от едва 10 дни, а сякаш е изминала цяла вечност. Влязохме в ритъм. Не се губим по улиците. Свикнахме с езика, който звучи наоколо. И със студа ще свикнем – няма как. Храним се редовно и спим достатъчно. Следим световните новини по CNN.

Неголям апартамент в 3-етажна кооперация далеч от оживения център ни предлага уют, близък до домашния. Непривично ни е да живеем без тераса. В замяна пък на разположение за общо ползване са мазето (ако ви влече мъчителното простиране насред минимум 25-те велосипеда, нахвърляни там) и градината в задния двор (чието приложение ми изглежда под въпрос при този климат).

Три от гореспоменатите велосипеди принадлежат на нашата съквартирантка, придобила известност като Госпожата с пеньоара или Госпожата с виното. Тя е местна, говори приличен английски и след месец чуква 50. През май планира да ходи на рокерски събор с някакво бивше гадже. Няма собствен мотор, но има сериозна екипировка. Между другото, ходи с пеньоар само в по-тежките си дни, а вино пие предимно привечер и по хубави поводи.

Един такъв повод за нея беше информацията, че няма законови пречки двойка като нашата да сключи граждански брак в Германия.

Първото условие — да имаме адресна регистрация — отдавна е изпълнено. Причината: неистовият ми ужас от нарушения на правилата. В рамките на законния петдневен срок вече се бяхме сдобили със заветните удостоверения от Районното кметство и приключили със стомашния дискомфорт.

Скоро ни предстои консултация със специалист от Общината, отговарящ за браковете и така наречените “регистрирани партньорства”. Надяваме се тя да изясни къде е уловката, защото като едни истински българи ние отлично разбираме, че винаги има уловка.

В интерес на истината, точно тази нагласа е изключително лош съветник тук, където хората не казват много, защото стоят зад думите си.

Като се замисли човек, проявата на съмнение в другия е обидна навсякъде по света. За жалост някои сякаш са свикнали да живеят с това. В тази страна, обаче, трябва да се внимава повече. Човекът е мислещо и можещо същество, което според социалните норми попада в графата “знае какво прави”.

Това води до някои интересни последствия.

Например, тук няма нищо необичайно клиент да влезе в закрито заведение заедно с кучето си (не съм попадала на други домашни любимци засега!). Това е не само общоприето, но персоналът дори поднася купичка с вода на любимеца, докато неговите стопани ръфат наденички и пият бира.

В същото време, пушачите биват позорно гонени да упражняват гадния си навик навън. За тях пък има специално поставени газови печки.

Officially Here

Posted: March 4, 2010 in english, experience
Tags: , ,

So here we are. It’s only been 7 full days since we got here. Our newcomer affairs seem to be going smoothly. People were telling us that the officials may be difficult to deal with. Fortunately, we haven’t been getting more of that contempt than we can handle.

We successfully completed our address registration on Tuesday. The procedure was simple and clear: no questions asked, just the address you are staying at and some personal data retrieved directly from your passport.

Sweetheart doesn’t trust my German yet so we agreed to stick to English for the essentials whereas all niceties were to be chanted in semi-proper local.

We ran into the most friendly person at the information desk who also happened to speak English comfortably and willingly. After 10 minutes of waiting that we strategically used for speech preparation time, however, the calling system somehow skipped one number (ours exactly!) so we had to go back to the Frau for help. That turned out fortunate as well: after the confusion was sorted out, we ended up sitting at the desk of the only English-speaking officer around.

Besides country of origin, statistical data we were asked to provide included only marital status and religion. Just that. I couldn’t help noticing how our answers suddenly put us in a more favorable position. It was encouraging to watch the official’s initially stone-cold look become softer and more welcoming as we were advancing through the paperwork.

It is amazing how EU citizenship has profoundly raised our status across its territory. After so many years of painful and humiliating dealing with visas (consider the piles of required documentation, the non-refundable visa fees, the frightening interviews, the potential complications — and, most of all, the apprehension), we are now transferring from one member state to another as though they were slightly more remote regions within a single country.

I hope everyone appreciates the freedom of movement we have acquired over the last 3 years or so.

There are two of us who certainly do.

Shelter: check!

Posted: February 18, 2010 in english, experience
Tags: , ,

When Benny’s labor contract was secured late in the year 2009, there were several things we had to take care of before she could assume her post starting March 1, 2010. Some of that had to do with passport extensions, purchase of airplane tickets, provision of health insurance, reducing personal belongings to some 30 kilos, data transfer, scanning of important documents, seeing everyone for a drink and a chat…

The most urgent thing, however, was finding a place to stay from day one of our arrival.

Luckily, that turned out exactly as difficult as we had expected. Five or six consecutive nights of browsing rentals’ websites were enough to get an idea of the market and the city layout. But another thing became clear as well: there was no way of signing from a distance — not for a couple from Eastern Europe, at least. In other words, the landlords had to meet us first before making a decision and supposedly “approving” us. Which was helpful in working out the best strategy: stick to existing contacts.

One available option was to live in a city located some 100 km from Benny’s workplace. Initially we concentrated on the numerous advantages of living with locals who were also our friends. There were so many ways in which they could help us integrate into our new community! Later, however, we imagined our daily routines and the commuter exhaustion that would be piling up throughout the week. It somehow didn’t feel quite right anymore, not even as a temporary solution. Soon that plan was altogether abandoned, probably to the joy of our potential hosts.

Another idea came up unsolicited by a future coworker of Benny’s, again a local person who found it kinda cool to share a flat with a same-sex couple she knew half of. Eventually, though, honey painfully admitted she didn’t like the prospect of spending more hours with a colleague than with her partner — so we had to back out on that one as well.

It took us some time to figure it out, but the option that worked out in the end had been there throughout the process. Benny’s former flatmate was looking to sublet that same room my partner rented for her 3-months’ internship last summer. Negotiations took more than two weeks of correspondence and around 50 euros worth of phone bills — yet finally the rental agreement was in our inbox ready for signing.

As we were preparing that contract for scanning, it suddenly struck us that we had never put our signatures next to each other under anything before. It is a sweet, satisfying thought to know that you are part of a joint commitment. Just like a real family.