Интересно е как се случват приятните срещи в тази страна.
Напълно възможно е човек да изкара цял ден в обикаляне по служби, офиси и магазини с усещането, че е невидим. Нямам предвид автоматизацията на голяма част от услугите: макар билетите за транспорт почти стопроцентово да се издават от машини, все още ги има онези киоскове, откъдето се купуват кафе, цигари и вестници; има ги и пекарните, където усмихнати продавачки на пресни дъхави брьотхенчета поставят отлично начало на деня; не липсва и кварталното магазинче за цветя, плод-зеленчукът, айс-кафето, заведението за бърза закуска “имбис” — все места, където човешкият контакт има потенциал да се развие в добро познанство… вероятно навсякъде другаде по света, но не и тук.
От друга страна, не е изключено човек да спечели симпатии и така да завърже познанство по повод на елементарен жест като отстъпване на място в трамвая или задържане на вратата, когато някой тича, за да се качи. (Спокойно — вратите са с фотоклетки и имат бутончета, така че не се иска физическа сила, а единствено отзивчивост.)
Понякога след такъв жест хората се увличат в приятен разговор и са способни да си разкажат цялата житейска история, преди единият от тях да слезе. Освен това, тъй като тук домашните любимци се возят като пълноправни граждани (без билет при това!), те също нерядко стават повод за разговор между съвършено непознати пътници.
Най-разговорливи обаче си остават маргиналите. Те се разпознават лесно по бирата в ръка и смачкания вчерашен вестник, очевидно изровен от някоя кофа за боклук. По-младите от тях обикновено са ужасно мърляви пънкари, целите в пиърсинг. За никъде не бързат. Имат любими места в края на вагоните и ако някой седне там, те го приемат като свой. Могат да ти предложат всичко — от енфие до апокрифна литература. Обожават да говорят пред гарантираната между две спирки публика, която обикновено се подсмихва или подхвърля по нещо – но не за да ги накара да млъкнат, а за да гледа още повече сеир.
(Темата за аутсайдерите, израстнали в това общество и поддържани от него като такива, е изключително интересна, но и твърде обширна. По нея бих писала с удоволствие доста по-нататък, когато събера повече впечатления и факти. Сега да се върнем към изненадващите запознанства.)
Миналата седмица бях в стария квартал за някои последни формалности по изнасянето. На излизане от сградата ме заговори един човек на около 60 години с униформа и количка на Дойче пост. “Забелязах колко внимателно затворихте вратата — впечатлен съм!” След като разбра, че не съм тукашна, той добави на превъзходен английски: “Мястото, откъдето идвате, сигурно е много приятно и спокойно за живеене.” Бях силно изненадана от заключението, но не го опровергах. Разменихме любезности и всеки си продължи по пътя. Дни по-късно се озовах на същото място — явно по същото време на деня — и отдалече забелязах познатия жълт силует. Надали ще ме познае, помислих си аз. Така или иначе, исках да го поздравя. Още преди да се насоча към него, той вече ми махаше с ръка за поздрав. Този път при първа възможност споменах, че съм от България. Бил ме взел за американка, което ме накара още повече да изпъча гърди. “Найн, найн, булгааарин бин их, аус Булгааариен.” Удължавам “а”-тата и хубаво натъртвам на “р”-тата, за да подсиля ефекта. Побъбрихме си за това, колко е полезно човек да владее английски в наши дни, както и да поживее известно време в друга страна. Трудно се разделихме — дори когато се бях отдалечила, Пощальонът продължаваше да сипе комплименти за нивото на английския ми и да желае успех и приятен престой в Германия.
Честно казано, този разговор бе по-дълъг и по-съдържателен от всички разговори с учителя от школата по немски за период от 3 седмици. Поредното място, където близкият — дружески поне — контакт би трябвало да се случи, ама не се.
За разлика от това, в процеса на търсене на квартира се натъкнахме на поредната интересна практика. Харесваш си някоя обява в Интернет и заявяваш интерес. Канят те на оглед в определен ден и час. Отиваш и там заварваш предишните наематели, които ти показват жилището, отговарят на евентуални въпроси и накрая ти дават да попълниш формуляр с всевъможни въпроси (вкл. информация за местоработата и месечното възнаграждение, семейно положение, финансови задължения и т.н.). Отсяването на “добрите” кандидати се извършва от предишните наематели. В повечето случаи собственикът въобще не се вясва на този етап.
Благодарение на тази практика успяхме да завържем приятелски отношения с едно щуро девойче и неин приятел от квартала, също подобаващо щур за германец. Виждахме се няколко пъти, защото трябваше да обсъждаме прехвърлянето на услугите, а и откупихме голяма часто от мебелите й в квартирата. По нейно предложение ще пием бири, когато се стопли. Да се не надява човек…
По един или друг начин, тук всичко ме подсеща за приказката “Де го чукаш, де се пука”.
