Posts Tagged ‘пародия’

Допреди няколко месеца всичко тук беше като лятно приключение. Ако изключим температурите. И някои хора. Или повечето, да си го кажем направо.

Това заключение промени всичко. Въпреки че в известен смисъл добрите страни на ближния надделяват.

Ще се изненадате колко много хора не говорят така, сякаш имат насреща си коне. Децата, например. Те са си чисто и просто симпатични, когато приказват. Което е за предпочитане, отколкото да се стрелкат като раздразнени стършели наоколо и да дърпат майките си за крачолите.

На повечето места по света това досадно, невротично, настойчиво подръпване се осъществява за ръкава, но тук малките нямат шанс: зрелите жители са забележимо по-височки. Дори им се налага приклякат, ако им се наложи мануален контакт с детето. Собственото.

По някое време това силово упражнение омръзва на родителите. Тогава успяват някакси да надхитрят току-що проходилото си хлапе да се метне на колелото модел “дали ще ми падне памперса, ако махам наистина силно с крачета и през две секунди се обръщам да гледам назад” (което, разбира се, е една цяла дума на техния език). От там нататък, да се оправя само.

“Да те водя до градината ли?” — обяснява любяща майка на 3-годишното си отроче, което щъка из супермаркета, подбирайки менюто за вечеря. — “Че то ако я караме така, утре ще искаш и на почивка да те водим с баща ти, да идваме на дипломирането ти, на сватбата ти, да те приемаме на гости за Коледа всяка година и да бъдем единствените ти посетители в клиниката за рехабилитация или в затвора. Или пък, недай боже, станеш президент на Републиката някой ден, най-вероятно ще очакваш от нас да гласуваме за теб, макар че съжителстваш с жена, преди да си се развел със законната си съпруга? О, в никакъв случай няма да се хванем на този номер! Това си е твоят живот. Научихме те да пресичаш улицата, да бъдеш язвителен в рамките на добрия тон и да пиеш бира при минусови температури — какво повече ти дължим?”

Много точни хора. Откровени, директни, конкретни. И жизнени. Тичат по цял ден по улици, паркове и мостове. Кипят от енергия и все не успяват да я изразходват. А тичат ли, тичат. Или въртят педалите (в олимпийския смисъл), докато капнат от умора. Едва смогват да наваксат с течностите. Понякога виждаш как влиза в кръчмата човек, задъхан и почервенял, борещ се за живота си, на ръба на обезводняването — със сетни сили се добира до бара, понякога на четири лапи или колкото там му служат още… всички се притичват на помощ, поръчват, наливат, черпят, молят се на висок глас за здравето на горкия човек, дето ей-така щеше да си отиде пред очите им, заради единия му спорт.

Като цяло, задружни са те. Услужливи. Чакаш на светофара да светне зелено. Натиснал си вече бутона и над червената светлина на отсрещния тротоар се изписва с бели буквички “изчакайте”. Когато до теб застане друг човек, той забелязва, че не си натиснал този бутон правилно. Не знам как точно усещат това, но явно си ги бива. Натискат и те — старателно и показно, за видиш как става. После се усмихват. Доволни са, че тяхното натискане ще подейства. Чакаме. Понякога се присъединява и трети човек, който показва на нас двамата как е още по-правилно да се натисне светофарното копче. Следващия трябва направо да го аплодираме. Професорът по трафопресура, академик фон Ампел. Минимум.

Винаги им се иска да те научат на нещо. Срещат се и някои по-прогресивни учители, които просто профучават покрай събралата се — вече солидна — тълпа с колелата си. Истински водачи. Те променят представите на хората. Сякаш по сигнал, всички забравят за светлините, чакането и бутоните.

Започва революция.

Вече можем да задраскаме още един въпрос от срамната история на цивилизацията:

“Има ли място за всеки под слънцето?”

Би трябвало всички да са научили отговора: Да, има.

Въпросът е само как да го направим по-удобно.

Така че хайде вече да се позабавляваме – по целия свят започна сезонът на шаренията!