Знам го вашия етикет

Етикет. Лепваш го и всички знаят какво има вътре. От какво е направено и какво струва. Поне така си мислим. Че знаем. А всъщност най-често сме се споразумяли. Ти ми казваш, аз ти вярвам. Поздравяваш ме – значи ми желаеш доброто. Откъде накъде ще ми желаеш доброто? В това няма никаква логика. С цялото си поведение ми даваш ясно да разбера, че аз и ти не сме ние.

Единственото, което ми желаеш, е да не те изненадам. Да не ти осуетя старателно подготвените дългосрочни планове. Да не ти направя нещо лошо.

Знам го със сигурност. Ако цветът на кожата ми бледнееше, въобще нямаше да си правиш труда да любезничиш. Отдалеч се вижда: с твоите хора си жесток, защото си наясно, че няма да прекрачат границата. Ще подвият опашка и ще потърсят специализирана помощ. Обаче не знаеш от мен какво да очакваш.

Пробутваш ми изпразнени от съдържание реплики, за да се предпазиш. Вярваш, че там е спасението ти.

Това е твоята любезност. Това е твоят етикет. Това е твоето вълшебно наметало. Очаквай да те стопли в дългите самотни зимни вечери.

И не – не ти желая лека нощ, защото няма да се сетя повече за теб.

(негласни размисли под носа на един нищо неподозиращ местен хуманоид)

Нека си поспя още мъничко!

Случва ми се да сънувам България. Отиваме на море с приятели, после внезапно катерим някакви чукари, мъкнейки каси с бира през дебели преспи, но все се смеем. Движим се в дружинка и си бърборим сладко. За какво ли не. Понякога не мога да се събудя – толкова ми е хубаво да продължавам съня колкото може по-дълго.

Там винаги е топло и слънчево. Уютно и безгрижно. Чисто и истинско като детско приятелство. Там няма злободневие, няма сърдене и бързане. Там се чува припукването на съчките в огъня, а гласовете са благи и докосват сърцето. Там няма място за задни мисли, защото цари насладата от споделения миг. Възторг. Кеф. Нерафинирана радост от дъното на душата.

Знаете как някои по-ярки сънища са способни да определят настроението ни през целия ден – да го развалят или оправят в зависимост от съдържанието си. Сън като този може да ми държи влага и по-дълго. Всъщност колкото повече, толкова по-добре. Защото и другите ще намажат.

Балада за летния ден

Летният ден се събужда с усмивка, тихо край теб пропълзял, и преди на очите вода да си плиснеш, шепи от радост за теб е събрал. Летният ден намирисва на плажа, някъде там (непременно на юг!), с горещия, ситничък пясък и стъпките влажни, чертаещи път — на вълните напук. Летният ден е с очи на приятел: драго ти става да гледаш във тях. Той не капризничи и не чака заплата — летният ден върши всичко с размах. Летният ден е страхотен разбойник — няма задръжки, не търси вина. Скуката трудно понася и мрази програмите стройни. Той съществува единствено тук и сега. Летният ден е прахосник от класа. Плува блажено във приказен сън. Доста по-дълъг от двайсет и четири часа, отлично се чувства, изведен навън. Летният ден е ваканция, дълга колкото първата нежна любов. Спомен за близост, изгубил се бързо в поредния ден (различен — едва ли, но нов). Летният ден е за всеки награда. На сянка кога съм, повтарям си често това. Време е точка да сложа на тази балада, че лятото вече пристигна и в нашия град.

Нека да е ясно

Възможностите винаги са там и обикновено са повече на брой. За добро или зло, понякога остават само две. Нула или единица. Едната е да, а другата – не. (Или обратното беше, за непрограмисти няма никакво значение.) Например, ако се чудиш как точно да се прибереш вкъщи по късна доба, можеш да избираш според кинтите в джоба, времето, разстоянието и настроението си. Разбира се, с повече въображение можеш да си улесниш живота и да ги сведеш до две: да решиш дали въобще да се прибереш.

Когато човекът до мен ме помоли през сълзи да цензурирам собственото си съдържание в собствения си блог, аз първоначално се впуснах в смели разсъждения как да надхитря системата. Исках по някакъв начин да продължа да пиша по съвест, като избягвам следващи дипломатически скандали.

Можех да си представя, че водя рубрика за забавните аспекти в семейния живот на една гей-двойка или просто да пречупвам всичко през призмата на социалните ангажименти (не че липсват, но могат и да досадят). Ежедневието ни изобилства от наблюдения върху проблемите на интеграцията в чуждо общество, както и върху културните особености на заобикалящите ни любопитни екземпляри… Сигурно всичко това ще може да ми послужи за прикритие… Кой знае какво ли още щеше да ми хрумне, ако бях продължила да нахвърлям идеи повече от 30 секунди – само и само да се уталожи малко напрежението, сварило ме абсолютно неподготвена и в момент, в който всичките ми сили бяха впрегнати в решаването на най-големия житейски проблем: пушенето. (Сега ми хрумва, че от това също би могло да излезе превъзходна рубрика!) От мен обаче се очакваше да реагирам незабавно. И адекватно. Все пак, когато съпругата иска нещо от теб, трябва да си насреща.

Поводът за тази молба беше съвсем основателен: неподозиран читател намираше в публикациите ми аргументи за клевети, натиск и провокации, злоупотребяваше с искреността на един редови блогър (не особено активен при това) и очевидно си вреше носа там, където очакваше да намери всичко друго, но не и цвете за мирисане.

Ароматните цветя също гният, естествено. При подходящи условия. Само че аз нямам намерение да позволя това да се случи.

За измислена игра – измислени правила. То не било толкова трудно. И аз ще си измисля едни, реших.

Изведнъж възможностите се сведоха до една. Никаква промяна на тактиката. Никакво хитруване, никакви заобикалки, никаква криворазбрана дипломация. Най-добрият вариант, при който никога да не съжалявам. Мога и да не се прибирам даже. Нека да е ясно:

Моят покрив е свободата.

Колко струва свободата днес

— Необяснимото е навсякъде около нас (и обикновено произлиза от Северна Америка) —

Помисли си за всички онези неща, които имаш да свършиш. До края на седмицата. Утре. Днес. Или най-добре – вчера. Някои от тях са просто досадни задължения, благодарение на които твоят неповторим свят продължава да се върти. Други обаче ти доставят удоволствие. Ръцете те засърбяват само при мисълта за тях. Даваш мило и драго, за да разчистиш програмата си за деня и да им се отдадеш до забрава, досущ като третокласник с написани домашни в ранен следобед.

Представяш ли си го вече? Е, чуй новината. Колкото и да си организиран, продуктивен, кадърен, талантлив, мотивиран – няма как да стане. Не и докато над теб висне голямото “но”.

(Тук рекламата прекъсва за антиреклама)

Всъщност това е едно голямо “И”. За да бъдем съвършено точни, то обикновено не виси, ами пълзи или витае наоколо. Голямото “И”. Противно на всяка граматика, то не свързва едно с друго. То изисква повече, отколкото дава в замяна. То е капризно, вечно недоволно, ненаситно. Обаче без него не можем да преживеем и ден. Едно истинско фатално привличане… Напаст!

Да, за него говорим. За него, който знае всичко. Началото и краят на всяко търсене. Свръх-разумът, на когото поверихме всичките си тайни, всичките си приятелства, фото- и видео-хрониките на отегчението си, всичките си надежди, битки и стремежи.

(Вмъкнат репортаж по темата)

“Измислихме го с грижа един за друг, наблюдавахме го как расте, радвахме се на новостите, които усвояваше, с несекващ ентусиазъм му наливахме информация като в бездънна яма … и още на двайсет-годишна възраст той реши, че има пълна власт над живота ни!”

“Освобождение!” – крещят недоволни потребители. “Искаме си свободата да бездействаме необезпокоявани, да пишем плагиатстваните си дисертации и тъпата си булевардна литература, да блогваме като бразилско свлачище оскъдното си умствено съдържание, да пилеем скъпоценните си човекочасове навсякъде другаде, освен в Интернет!”

(Край на антирекламната пауза)

Всяка тревога тук е излишна. Вече имаме продукта “Фрийдъм”! Защо да хабите воля, когато свободата може да ви бъде наложена? Защо да решавате проблем, когато можете да избягате от него? Защо да изключвате Интернета, когато ние с радост ще ви го спрем само срещу 10 долара?

(Край на рекламата)

Защо да търсите вината в себе си? Освободете се от всякаква отговорност за действията си. Ние ще ви помогнем, като ви дадем тази свобода. Защото свободата вече има цена и тя е по джоба на всеки. Тя не струва повече от месечната ви такса за Интернет.